В пукнатината на времето

Слънцето огрява рътлините отсреща. Селцето е притихнало в деня си, изтъркулващ се полека между склоновете и канещ след себе си вечерта. Празникът предстоеше, чудейки се как ще се случи в тишината на празните къщи, празните улици и тъгата, пронизваща като хладен повей гърдите на малцината, взрени в случващото се.
Село Огняново, на ръба на пукнатината между Шоплука и Средногорието, някъде там в Елинпелинско. Толкова близо до София и без да можеш да го проумеш, същевременно вече и в Тракия. И изведнъж, именно от тази пролука, от тишината на къщите започват да се стичат към паметника при Старата чешма жени в носии. Възрастни, всички от 70 нагоре. Едва креташи, но нито една с тояжка, всяка гордо поставила ръце на пояса си и, полюлявайки се в търсене на стабилност, пристъпващи към мястото на своята младост.





