Художникът Иван Василчин от Стар Бешенов
Детството
Детството ни беше смесица от прости радости, които родителите ни знаеха как да ги обличат в дрехи, чиято духовна стойност е била в пъти по-голяма от финансовата на даден предмет или събитие. Пораснах в селска среда, незамърсена от дивашката демокрация, технологии и интернет. Винаги бяхме навън, играехме си на открито, слънцето ни печеше, ходехме боси през прах или кал, през зимата през сняг, който понякога надвишаваше ръста ни, и наистина ни харесваше да правим тунели или да строим крепости. Училищата не затваряха при първия сняг и често, дори ако училищният автобус засядаше в снега, никой не се тревожеше, че трябва да ходим пеша 5 км до училище.
Най-любимото време от годината, разбира се, беше лятната ваканция. Тогава прекарвахме повече време с татко, той беше неуморен пътешественик, обичаше да опознава места и хора, през призмата на работата си като стенописец. Той рисуваше църкви, така че когато някой ме пита от колко време се занимаваш с изкуство, аз лесно мога да кажа, че се родих на скелето. Дори имам спомен, който се е запечатал не само в съзнанието ми, но и в носа ми. Бях на две години и вече участвах в творческите дейности, разбира се, засега само като наблюдател. Така че, трябваше да се кача на балкона, за да хвърля един поглед отгоре, затова тръгнах уверено, покорявайки всяко дървено стъпало. В ентусиазма си не забелязах, че парапетът е просто килим, който трябваше да маскира стълбите за достъп до балкона, тъй че някъде по средата на пътя, уморен от приключенското изкачване, се облегнах уверено на килимо-парапета. Тогава усетих как парапетът се отдалечава от мен, освобождавайки място да кацна с носа си между бурканите с боя. Оттогава с гордост нося малък белег на носа си, който по-късно се оказа даже и полезен, този малък праг по средата на носа помага да не се хлъзгат очилата ми.
Дългото чудовище
Обаче, най-очакваният и ценен момент от годината беше посещение на баба и дядо по бащина линия. Това пътуване беше с влак в продължение между 20 и 24 часа, прекосявайки Румъния от най-източната точка на границата със Съветския съюз, до най-западния ъгъл на границата с Унгария и Югославия. Влакът беше придобил специално значение за нас. Той свързваше два свята, културно различни и разположени на значително разстояние. Така че в съзнанието ми изглеждаше като верига. Малка, видима за нас, част беше съставена от локомотива и вагоните, останалите звена на тази верига бяха невидими.
Тези безкрайни пътувания с влак бяха и първите уроци по физика, в този случай за теорията на относителността на времето. В зависимост от посоката на движение на влака, времето можеше да бъде по-дълго или по-кратко. Обикновено времето минаваше ужасно бавно, когато тръгвахме за баба и дядо си. Както в приказките, влакът срещаше много препятствия по пътя си, които забавяха темпото му, понякога хиляди дяволи се лепяха за опашката му, които поради тежестта си почти го караха да спре на място. Но, в обратната посока, когато ние тръгнахме с тъга в душите си и незабравими спомени, с които духовно се хранехме цяла година, до следващото пътуване, влакът набираше главозамайваща скорост, почти не докосвайки релсите, силни ветрове духаха отзад, ускорявайки го, дяволите вече не се лепяха за вагоните, а влачеха релсите под колелата, скъсявайки разстоянието. От календарна гледна точка времето се измерваше така: преди да отидем при баба и дядо и след връщане от баба и дядо.
Баба, аз и дядо
„U gulemata soba“
Защо това пътуване беше толкова очаквано? През тези две седмици в годината отново усещах и преживявах българския дух у дома на баба и дядо. Ще се отклоня малко, за да опиша една стандартна за банатските българи къща. Тя се състоеше от една голяма стая или „Гулемата соба“, още една стая, горе долу същия размер, но различна по значение, наречена „малката стая“ или „манената соба“, между тях едно малко помещение, която е многофункционално, кухня, отоплителна централа, откъдето се захранваха наляво и надясно с царевични стъбла, слама, клони и рядко дърва, двете селски печки и пушилня. Самото помещение представляваше голям отворен комин, който постепенно се стеснява нагоре, докато достигне нормалния си размер отвън. Така отгоре имаше дървени пръти, на които през зимата се окачват шунки, сланина и наденички за опушване.
Голямата стая или „гулемата соба“ гледаше към улицата, а до нея имаше друга наистина малка, наречена „пукрей пъте“. След малката стая или „манената соба“ идваше килерът. По-богатите, под килера, имаха пудрум (мазе), след това „шоп“, под чийто покрив се приютяваше каруцата; плевня за коне и крави и други стопански постройки. Цялото семейство живееше „у манената соба“ или „пукрей пате“, „гулемата соба“ беше запазена само за специални моменти, гости по време на сватби или кръщенета и мястото, където се сбогуваха последно с този, който си тръгваше на последното пътешествие към един по-добър свят.
Перифразирайки, мога да кажа, че ако през останалата част от годината „у дома“ представляваше „манената соба“, през тези две седмици „гулемата соба“ ни беше „у дома“.
Обетованата земя
За кратко се връщахме в земята на обещания различен свят, който поне за мен беше приказен. Обикновено, по време на сoца, патрули на милицията или армията маршируваха по целия маршрут, през гарите и във влака, да не говорим за граничните райони, така че всеки път ни посрещаха и проверяваха. Влакът спира в малката гара, след полунощ. Чичо Маки ( Матей), по-малкия брат на баща ми, идваше да ни посрещне с велосипеда. Слагахме куфара на багажника и преминавахме по тясната вълшебна пътека, ту осветена, ту тъмна; на места павирана с тухли, на места излята с бетон, на места просто пръст. Челата ни се удряха във висящите клони на дърветата, отрупани с плодове, особено сливи. Брат ми и аз хуквахме напред и не спирахме, докато не зървахме двата коня, изрязани от ламарина, оцветени и закачени в телената мрежа на портите. Това беше знакът, че сме пристигнали. Спомням си с особено уважение баба ми, която ни чакаше на двора с по една играчка, балони или други скромни подаръци, които обаче за нас бяха златни.
Онова, което ти е далечно, ти става по-близо и по-ценно
Винаги, когато си далеч от нещо скъпо за теб, го цениш много повече и ти става много по-близо до душата. Ако се случва това нещо да изчезне завинаги, стойността му нараства безкрайно, а с това идват укорите на съвестта и съжаленията.
Първите ми спомени, свързани със Стар Бешенов, палкенете и българските корени на семейството от бащина страна, са още от март 1975 г., когато за първи път стъпих на палкенско-българска земя. Това, което ще остане специален спомен, е, че се озовах в прегръдките на баба ми. Гледайки снимките, за безброй пъти, чета по лицето на баба ми радост, преживяна тайно, по специален начин, само от нея. Бях първото ѝ внуче и въпреки че баща ми беше решил да се засели далеч от дома, никой не можеше да потуши гордостта от това, че има наследник, който щеше да носи името напред с чест. Тя беше убедена в това, защото баба ми Нацка, заедно с моя дядо, дедо Мити, бяха отгледали трите си деца така, със смирение, със страх Божий, да работят честно и да не се изкушават да продадат честта си за пари или позиции.
Дядо баба и чичо Маки
Най-големият от братята, Никола, отива в армията на 18-годишна възраст, след което след освобождаването си първоначално работи в строителството в Карансебеш, след което скоро се мести в Бокша, в окръг Караш Серверин, планински град, разположен на 15 км от Решица. Там работи до края на живота си в агропромишления завод „Авикола“. За последен път срещнах чичо Никола през 1996 г. на погребението на баба ми. С чичо Никола проведохме някои специални разговори и една вечер с молив скицирах лицето му на един лист, след като го погледна, той ми каза: „Иване, ти си по-различен, трябва да издигнеш името на семейството“. Следващата година и той си отиде.
Никола и татко
Моята мила баба си отиде
Имах предчувствието, че нещо ще се случи с баба. Две години поред не успявахме да посетим баба и дядо, и често ме обземаха мрачни мисли. Бях студент, но по ирония на съдбата, не бях влязъл в секцията, която исках от първия път, тоест стенописно изкуство. В гимназията се занимавах с монументално изкуство, някак си беше естествено, практикувах това в църкви от години и исках да продължа в тази насока. А по това време не можеше да се избегне военна служба, освен ако не носиш удостоверение, че си студент. Така, в продължение на две години трябваше да се сдобия с този документ, чрез който можех да избегна казармата. Насочих се към частен университет, който имаше няколко секции, включително художествена. След по-малко от два месеца катедрата по изкуства беше затворена, така че ми беше предложен последен шанс – юридически факултет. Иронията е, че по онова време изучаването на право ми се струваше унижение в сравнение с моите стремежи, но след много години в крайна сметка започнах да работя в правната сфера като заклет преводач. Разбира се, за мен беше немислимо да правя нещо различно от това, за което мечтаех, затова настоявах няколко пъти, докато не влязох в секцията за стенописи.
В една слънчева есенна сутрин, в началото на учебната годинa през 1996 г., стационарният телефон звънна, беше майка ми, която ми донесе най-тъжната новина в живота ми – моята мила баба си отиде, нещо се пречупи в мен завинаги...
Tайна
Свещ
гори тайно в душата ми
нейната неестествено нежна светлина
запалена
от тръпката
на неземни преживявания
бди
над безкрайните простори на
неизказани мисли.
Баща ми
Не знам до каква степен брат ми, но аз и баща ми общувахме по особен начин, не винаги беше необходимо той да ни казва нещо с думи, успяваше да ни предаде както чувства на радост, така и скрита тъга, свързана с факта, че бяхме далеч от нашите българи. Не беше имал достатъчно смелост и инат да говори с нас поне малко български и това го натъжаваше, усещах го зад усмивката, която щедро показваше. Но изпита чувство на неописуемо удовлетворение и гордост в момента, в който започнах да говоря с него на български.
Татко винаги ни говореше със страст за всичко, свързано с българите и България, за Стар Бешенов, за традициите и обичаите, за различния начин, по който се приготвя храната, по който се обработва земята и други. Гордееше се с единственото си пътуване до България след завършване на обучението си, когато остана около три месеца, по „Програма за обмяна на опит“. Той беше забавен човек, много обичаше шегите. През трите месеца, прекарани там, имаха различни допълнителни занимания, на които можеха да се запишат. От бокс до театър. В боксовия клуб беше на една крачка от масаж на ребрата и безплатен грим на очите, защото трябваше да влезе на ринга с по-висок и мускулест съотборник. След първия рунд избяга. Опита се и в театъра, където трябваше да репетира сцена, в която яде боб. От бой до боб. Имал е радостта и възможността да се запознае с Георги Парцалев.
Очевидно нещото, в което беше най-добър, беше рисуването и заради което дойде в София. За съжаление няма документация от този период, но е нарисувал Георги Димитров на фасадата на жилищен блок.
Друг интересен аспект, който си спомняше, беше начинът, по който в България хората кимат с глава за „да“ и „не“. Имах чувството че може би е лека фантазия, докато не пристигнах и аз в България. На таблото светна червена лампичка, което показваше, че нивото на водата е много ниско, поради което спрях пред един магазин за авточасти, където учтиво поисках бутилка дестилирана вода. Продавачката кимна учтиво с глава с този жест, който за момент ме накара да си помисля, че продуктът, който поисках, не е наличен. Насочих се към вратата, като благодарих, на което дамата извика след мен: „Да, имаме.“
Баща ми
Що се отнася до изкуството, той беше много инатлив
Още от малки ни води и двамата по разни църкви, както аз обичам да казвам, пораснах на скелето, на практика през цялата лятна ваканция бяхме предимно с него на различни места из страната. Той не смяташе, че можем да правим нещо друго освен изкуство. Беше много търпелив и спокоен. Никога не ни принуждаваше да правим каквото и да било, но имаше специален стил да ни кара да разбираме нещата, без да ни насилва.
Дори често пъти да сме се карали, този спор между поколенията беше донякъде естествен. Аз все още съм част от поколението, което искаше да бъде едно стъпало по-високо от родителите си, тогава определени неща ми се струваха остарели, отживелица, исках да стигна на по-високо от него.
Животът е като пътешествие.
Изкуството за мен не е просто занаят, а начин на живот. Всеки от нас има предопределен път в този живот, понякога ни се случват неща, които трудно можем да обясним, понякога неща, които изглеждат като пречка, се оказват знак, че трябва да направиш промяна или просто да си вземеш почивка.
На една от културните срещи Светлана Караджова спомена факта, че българите от Банат са винаги в движение. Корените на моето семейство не се простират чак до Аржентина, но баща ми продължи пътя си отвъд пределите на Бешенов и въпреки че ние, в семейството, не говорехме български, баща ми успя да ни внуши толкова дълбоко чувство към мястото, където е роден, и към България и българите, че това се превърна за мен в мисия, връщане към корените, търсене, намиране и възстановяване на духовните връзки.
Понякога вътрешен импулс те подтиква да тръгнеш на пътешествие, без да знаеш точно къде ще стигнеш и защо, срещаш трудности, които за момент изглеждат като бреме, после откриваш, че това е знак, че нещо друго е трябвало да се случи. Преди дни тръгнах една сутрин към дома от България, от Бърдарски геран. Винаги ми е тъжно, когато напускам любимите си места, въпреки че едновременно с това мога да кажа, че напускаме дома заради дома. Домът всъщност е навсякъде, където живеят българи, неслучайно кръстих културното сдружение „Родина на Кръстопът“. Където двама или трима българи се срещат, те образуват малък дом.
Спомних си, че Оряхово е на пътя ми, оттам щях да взема ферибота, за да прекося Дунав, не бях преминавал по този маршрут от много години и си спомних с носталгия стари приятели и хора на културата от това място като сърцатия художник Володя Казаков, прекрасния художник и председател на СБХ Любен Генов, любезните Нейчо Савчев и неговия син Ради и галерия „Савчеви“, с които сътрудничих преди време. Бях много щастлив, че въпреки времето Нейчо не ме забрави и веднага добави: „Кой Иван, Иван Василчин?“. Спрях пред галерията и сякаш като знак, че нещо ще се случи, се чу странен шум от спирачната система. С типичното си гостоприемство той ме покани да закусим и да пием кафе заедно и докато ми разказваше за нови проекти, ме попита дали бих искал да прекарам една вечер у него, защото ще открива изложба точно същата вечер и че би било жалко да пропусна възможността да се срещна с група важни художници, които от своя страна притежават и художествена галерия в Пловдив.
Ангел Гешев
В началото се извиних, казвайки му, че трябва да се прибера, после си спомних за проблема с колата. В неговата щедрост веднага вдигна телефона и се обади на един майстор. Докато продължавах да му разказвам, отпивайки от кафето си, майсторът пристигна и ми каза, че не мога да продължа по пътя си така и че трябва да се отбия в сервиза му, за да поправи щетите. От този момент нататък беше ясно, че ще остана още една вечер в България. Беше наистина запомняща се вечер, създадох нови приятелства с прекрасни хора, станах свидетел на международно събитие и когато казвам това, го казвам с цялата отговорност, защото Ангел Гешев, авторът на произведенията, изложени в галерията, има ценно минало и репутация. Той е живял в Китай в продължение на много години и в своите произведения съчетава елементи, принадлежащи на българската култура, с елементи, принадлежащи на китайската култура, особено глаголицата и китайската писменост.
Надеждата умира последна
През последните 51 години, откакто за първи път се снимах в ръцете на баба ми, много неща се промениха. Отказах се от дългите пътувания с влак. Веднага след като завърших факултета, си купих еднопосочен билет. С уважение се сбогувах с дългото чудовище, към който изпитвах смесени чувства, на любов и омраза. Когато ме довеждаше при баба и дядо, го обичах, когато ме връщаше обратно, го мразех, затова мисля, че се разделихме в щастлив момент. Влаковете станаха по-редки, сега спират пред изоставената гара само два пъти на ден.
Оттогава посветих цялата си дейност на общността: кръжок по рисуване с деца, пленер за български художници от родината и диаспората и много други дейности за популяризиране на нашата култура. Създадох сдружение, което не случайно нарекох „Български културен форум – Родина на кръстопът“
Един по един си тръгнаха, надявам се, към един по-добър свят, баба Нацка, чичо Никола, дядо Мити, баща ми, чичо Маки. Къщата на баба и дядо също се промени, много по-голяма и по-модерна. Конете, гордостта и символът на просперитет на всяко банатско българско семейство изчезнаха преди почти 30 години, първо от плевнята, после изчезнаха и от портата. На тяхно място, на задния двор се появи трактор.
Селото се промени. Къщите се модернизираха, една по една, отказвайки се от онова богатство от елементи, които в своята простота носеха блясък, слънцето вече не грее върху фронтоните им, някои дори вече нямат фронтони. На улицата на моите баба и дядо рядко се чува детски смях. Има доста изоставени къщи, една, дори тази отсреща, къщата на Бимбул, която беше едно време и кръчма, е загубила битката и се е превърнала в руина. В други е останал само един старец. Понякога си мисля, че това може би е последната привилегия, да изляза на улицата и да поздравя съседите на български, много от които са над 60 години.
Преди доста години срещнах, уж случайно, един добър фотограф, Бойко Боев се казваше, прекрасен човек. Заедно обикаляхме доста места и събития в България. Освен интересните екскурзии, организирахме събития, преживяхме красиви моменти, дадохме интервюта и си бяхме направили планове за напред за нови съвместни проекти, но за съжаление той си отиде рано. Както с него, така се запознах после с много други интересни хора. Може би някой ще каже че това е случайност, но той винаги казваше: „Иване: Господ е събирач!“.
Иван Василчин
Стар Бешенов
Румъния
