Може би няма по противоречив човек във „Фалмис“ от Катина Цолова. Тя вечно търси себе си, не спира да говори, не спира да сипе идеи за всички, втурва се като вихрушка да ги осъществява и някъде там, на втория завой, казва „ще се откажа“ :-) . Тогава я притискат останалите или просто поемат това, което е започнала, и то продължава. Продължава и Катина, преодолявайки отказването. На нея „Фалмис“ дължи събирането на децата и започването на системна работа с тях. (Светлана Караджова)
1. Каква е твоята роля във Фалмис?
Миналата пролет малко на шега и без да знам какво ме очаква, започнах да се занимавам с децата на „Фалмис“. В началото бяха 5-6, заедно с моето. Днес са повече от 10. Като ги гледам тях съм сигурна и знам защо го правим. Зад всички усилия има много повече от просто чесане на егото, защото виждаш тяхното "заедно" как покълва и се развива. Вече не просто танцуваме заедно - споделяме, пътуваме, празнуваме, срещаме се на рождени дни и на миса, организирахме и първата си работилничка за сувенири заедно. Вече не сме непознати, създаваме не просто танци, а свързаност.
2. Какво ти дава участието в тази формация?
Спокойствие, че съм там където трябва и правя това, в което вярвам, без никакво противоречие за себе си.
3. Ти ли ги намери или те теб?
Не съм ги търсила, но знаех, че ги има, като някаква изгубена част от пъзела. Едно пътуване, което започна преди 10-тина години когато се запознах със Светлана Караджова. Срещахме се, чувахме се, понякога нарочно, друг път – случайно, докато тази година пътуването стана общо. На концерта на 107-мо училище през март 2018 г., Светлана ме извика да снимам. Тогава малко заради своето дете, на което вече му омаляваше първата банатска носия я попитах, дали няма да правят нещо за децата. Това беше пресечната точка – „Ще правим, но няма кой да се занимава с тях.“ – „Дай аз ще ги поема“ - казах през смях. А тя каза – „Добре“. И още същата вечер обяви, че правим детска група.
Това е формално. Другото е по-голямо от колкото мога да коментирам. То е свързване, през погледа в една посока.
4. Къде е границата между консервативното минало и традициите и новите възприемания, иновациите и смяната на парадигмата?
По професия съм начален учител. Когато съм с децата попадам в едно друго измерение на преживявания. Свят на детско творчество, мислене, и чистота. В техния свят виждам себе си много често като дете със своите детски спомени от прашните улици на Гостиля, как крадем сливи (не че си нямаме в двора), как се заливаме от смях до късно вечер, как ходим с каруцата до Искъра или с колела и още безброй неща. То е не толкова картина, която можеш да нарисуваш, а по-скоро усещане, аромати, звуци, вятър и слънце. Знам, че в Гостиля съм усещала толкова силно онази връзка с миналото си, когато камбаната бие, може и да е било моментно състояние, но "там" е място, което ме изпълва с енергия за живот. Тази година усетих същото в Стар Бешенов.
Разбирам с цялото си същество новото време, в което живеем, но по същия начин знам, че не можем да вървим напред, ако скъсаме връзките си с миналото. Трябва да го знаем, да го помним, да го приемем като част от себе си. Банатските българи казват: "Да не дава Господ да забравяме кои сме и от къде сме дошли." Тези връзки ни дават от онази енергия на съзиданието, която ни движи напред. Времената са толкова различни - днес децата общуват по друг начин, обличат се различно, пътуват по света и са толкова заети. Вярвам, че ние възрастните трябва да предадем този извор на енергия, за да имат и те силите да създават, но и съзнанието да помнят. Да намерят своето "село", където ще могат да се спасят от побеснялото ежедневие и ще могат с чисти очи да изплачат радостта и болката си. Всеки си има такова място, то е границата.
5. Кои са ценностите, на които стъпва вашата общност и ти конкретно като част от нея?
Общност и памет. Да живееш с други хора е нещо, което сме забравили, изоставили сме го в миналото. Все повече се отчуждаваме един от друг и всеки живее затворен в своята кутийка. Превръщаме се в „квадратни хора“, както веднъж каза моя ученичка. Формите ги извайва това живеене заедно, което ни учи постоянно да приемаме, да разбираме, да израстваме като хора. Фалмис ми дава много поле за това израстване. За мен е голямо предизвикателство да си поставя границите и да извървя собствения си път заедно с други хора. За тях също не е лесно да вървят с мен :-) и тук ни помага обичта и приемането. А те не съществуват по презумпция, те също се изграждат.
От както танцувам с „Фалмис“ намерих онази изгубена нишка, която ме свързва с мен самата. Такава, каквато съм била преди да се родя, когато част от мен е бягала, търсила, съграждала, започвала от нулата, раждала се е и е умирала, правила е грешки, прощавала е и е продължавала своята борба. А връзката със себе си е като връзката с природата, тя съществува само трябва да си на правилното „място“, за да я усетиш, тя е като връзката с Бог (или обратното) :-)
Желая на всички да намерят сили и време, да се грижат за връзката със самия себе си, за останалото ще се погрижи Бог!
